Рингкирхе, която до голяма степен е запазена в оригиналния си вид както отвън, така и отвътре, е построена между 1892 и 1894 г. като третата протестантска църква след Маркткирхе и Бергкирхе.

Докато през 1860 г. във Висбаден има 12 900 вярващи протестанти, през 1890 г. броят им вече е нараснал до 42 900 поради развитието на Зюдщат и Кайзер-Фридрих-Ринг. Районът Рейнгау е застроен едва след завършването на църквата, която първоначално носи името "Църква на Реформацията" по време на периода на планиране, но след това е наречена "Църква на пръстена" поради местоположението си. В продължение на няколко години след завършването ѝ тя стои празна, без никакви околни жилищни сгради.

Архитектът е Йоханес Отцен, който работи като важен строител на църкви в Хамбург и Берлин и вече е построил Бергкирхе във Висбаден. С Рингкирхе той решително реализира идеята си за централна сграда и следва така наречената висбаденска програма, разработена от пастор Емил Везенмайер - "строителна програма за последователно проектирана проповедническа църква". Тази програма изисква радикално отклонение от издължената форма на процесионното пространство в съчетание с отделна хорова зала, която е избрана като реверанс към готическите базилики. Църквата е трябвало да заеме своето място като място за срещи на паството. Тук единството на паството и духовенството е трябвало да се изрази чрез обединяване на църковното пространство, честването на причастието е трябвало да може да се извършва сред паството, а олтарът, амвонът, органът и хоровата трибуна е трябвало да бъдат пространствено обединени и разположени пред паството.

Рингкирхе е поставена на открито градско място в западния край и във визуалната ос на дългата 1,4 километра и широка 45 метра улица Рейнщрасе по такъв начин, че да доминира над нея. По тази причина фасадата с две кули е трябвало да бъде разположена на изток, създавайки впечатлението, че големият ѝ портал е главният вход. Вместо първоначално планираната зала, зад внушителната фасада всъщност има голяма зала, която е проектирана като мемориална зала за Реформацията. През 2004 г. тя е преустроена в енорийска зала. За външната зидария върху основа от базалтова лава е използван светложълт пясъчник от кариерите Кьонигсбах в Рейн-Пфалц, а за вътрешната - перленосив пфалцски пясъчник. Otzen моделира сградата по модела на рейнския късноромански стил в прехода към ранната готика.

Планът на църквата се състои от квадрат с многоъгълни странични помещения, т.нар. конхи, с галерии на юг, запад и север и великолепно оформена стена на амвона на изток. В помещението се влиза през разширение на западната конха, където се очаква да се намира олтарът. Широкоразмерен звездообразен свод покрива вътрешността без колони, която днес побира около 1000 души. Подът се спуска към олтара, а полукръговото разположение на редовете седалки осигурява отлично визуално и слухово качество.

В съответствие с изискванията на програмата на Висбаден свободно стоящият олтар е разположен на изток, като амвонът е издигнат зад него под балдахин, а органът, построен от лудвигсбургската фирма E. F. Walcker & Cie., е над него на многоъгълния хоров таван. Програмата, която се използва за първи път в Рингкирхе, е реализирана последователно във всяко отношение. Ясна е критиката към Marktkirche, която, подобно на други неоготически църкви, също възприема средновековния католически литургичен интериорен дизайн в съответствие с така наречения "Айзенахски правилник", приет през 1861 г.

Висбаденската програма е в центъра на вниманието на първия конгрес за протестантско църковно строителство в Берлин през 1894 г., където среща опозиция, но и голямо признание, главно от страна на "обединените общини, вдъхновени от реформаторския дух". За една реформаторска църква обаче каменният олтар и статуите в хоровата част, каквито могат да се видят в Рингкирхе, биха били немислими.

Рингкирхе е архитектурен паметник с особено национално културно значение поради влиянието си върху протестантското църковно строителство. Последното се връща към най-първоначалната си пространствена форма, както вече е било реализирано от Джордж Бахер в дрезденската Фрауенкирхе, макар и не в крайно следствие, както вече е отбелязал Отен.