Когато през 1896 г. се открива Императорският фестивал във Висбаден "По височайша заповед на Негово Величество" в новопостроения театър на Warme Damm, целта е да се придаде на втората резиденция на императора блясък на столицата. Дворът, дипломатическият корпус, аристокрацията и висшата средна класа търсят места, където да се представят: сценичното изкуство им предлага поводи да се покажат в грандиозни вечерни тоалети, които обаче изискват спазването на етикета на придворното облекло. Според строгите норми господата трябвало да носят "сака", а дамите можели да влизат само при правилно спазване на минимално деколте - прищявка на императора: в иронично преувеличение дори се съобщаваше, че гардеробиерките имали под ръка сантиметри и ножици, за да увеличават деколтетата на роклите, които не отговаряли на изискванията. Десетилетия по-късно очевидците все още разказваха за блясъка на перлите и диамантите, медалите и диадемите. Накратко: социалният елит от епохата на Вилхелмине е празнувал своя празник.

На сцената се играели грандиозни опери, а в театъра имало помпозни класически спектакли. Енрико Карузо, който между другото получавал нощен хонорар от 10 000 златни марки (днес това би съответствало на гордата сума от над 100 000 евро), се появил в световноизвестната си роля на херцога на Мантуа в "Риголето" на Верди например. Склонността на Вилхелм II към преливаща театралност и сценичен лукс характеризира целия визбаденски театрален стил от онова време, който - каквото и да си мислим за него днес - е бил много популярен, защото е отговарял на нуждата от лукс и удоволствие.