Hilfrich, Antonius

Католически духовник, епископ на Лимбургската епархия

Роден: 03.10.1873 г. в Lindenholzhausen

Умира на: 02.02.1947 г. в Limburg an der Lahn

Хилфрих постъпва в Германо-Унгарския колеж (Collegium Germanicum et Hungaricum), за да учи в Папския университет в Рим (Pontificia Universitas Gregoriana), завършва обучението си през 1898 г. с докторска степен и е ръкоположен за свещеник.

Първоначално е капелан във Вайлбург през 1899 г., а през 1900 г. е преместен в катедралата "Свети Вартоломей" във Франкфурт на Майн, а през 1902-11 г. отговаря за епископския мъжки концлагер в Хадамар. През 1911 г. е назначен за ректор и титулярен енорийски свещеник на църквата "Мария-Хилф" във Висбаден, а през 1914 г. поема енорийския пост там. През 1919 г. основава църквата в Антониусхайм. След назначаването му за прокурор и синодален съдия от 1927 г. работи и като енорийски администратор на непълно работно време в църквата " Свети Бонифаций". През 1927 г. Хилфрих става декан на Висбаденския окръжен капитул и през същата година енорийски свещеник в църквата "Свети Бонифаций". След назначаването му за църковен съветник през 1929 г., през 1930 г. Пий XI го назначава за титулярен епископ на Севастопол (Армения/СССР, сега Украйна) и коадютор на Лимбургската епархия.

На 5 юни 1930 г. (празник на св. Бонифаций) той е ръкоположен за епископ в църквата "Свети Бонифаций", а през декември 1930 г. е интронизиран в катедралата "Свети Георги" в Лимбург след смъртта на лимбургския епископ Августин Килиан. Мандатът му се характеризира с антиклерикалните мерки на нацисткия режим. От 1935 г. режимът засилва тези действия. Многобройни религиозни институции са подложени първо на валутен контрол, а след това и на т.нар. морални процеси, за да се подкопае материалната сигурност и духовната цялост на общностите. Хилфрих се противопоставя на тези мерки (както и на конфискуването на епархийско имущество и разпускането на манастирски институции от Гестапо) в петиции, проповеди и писма.

В писмо до Министерството на правосъдието на Райха от 13 август 1941 г. той остро протестира срещу т.нар. мерки за евтаназия, които се извършват върху психично болни пациенти в държавния санаториум и старчески дом в Хадамар като част от акция Т 4. След като предишната практика за обгазяване на пациентите е изоставена през декември 1941 г., убийствата са възобновени през лятото на 1942 г. чрез прилагане на медикаменти и отказ на храна и продължават до март 1945 г.