Ритер, Елизабет (род. Елза), родена като Отт, по-късно Верехел. Speck

гостилничар

родена: 27.10.1900 г. в Mutzig (Елзас)

умира: 07.06.1986 г. във Висбаден

Заедно с първия си съпруг Емил Ритер, Ритер поема едноименната кръчма Unter den Eichen от баща си, който умира през 1925 г., и под ръководството на двамата тя остава много популярна дестинация за екскурзии.

През 1944 г. СС построява в непосредствена близост пет дървени бараки от затворници от полицейския затвор във Висбаден, които са отделени от останалата част на района с бодлива тел. От март същата година тук са интернирани политически затворници от специалния лагер на СС "Хинцерт" в Хунсрюк. На място се налага да се построят нови помещения за настаняване и бункери за есесовците и полицията. Освен това са разположени на летище Ербенхайм, в различни местни предприятия и частни домакинства и за разчистване на отломки след въздушни нападения. Три четвърти от максималния брой от 100 затворници в малкия концлагерен отряд са от Люксембург. Останалите идват от Нидерландия и Франция, като сред тях има и един белгиец и един германец.

През 1944/45 г. Ритърс наема двама затворници от концентрационния лагер в Люксембург в своето кафене и ресторант. Тъй като ситуацията с продоволствието на техните другари се влошава, те многократно получават разрешение да внасят контрабандно в лагера храна, която вече не може да се използва в кухнята, и остатъци от нея, за да допълват оскъдната диета на затворниците. Ритер също така осигурил нецензуриран обмен на писма със семействата им. На няколко пъти тя също така дава възможност на съпругите, пътуващи от Люксембург, да се свържат тайно със съпрузите си, затворени тук, от дамската тоалетна в ресторанта си, който се намирал в непосредствена близост до лагера в задната му част. Освен това тя организирала прием на лекарства за затворниците в концентрационния лагер сред своя кръг от приятели и познати. А в последните дни преди американските войски да навлязат във Висбаден смелата ресторантьорка дори скрила и нахранила няколко избягали люксембургци, които всъщност трябвало да бъдат разстреляни във Франкфурт-Хедернхайм заедно с другарите си, въпреки драконовското наказание, което я заплашвало.

След американското нахлуване на 28 март 1945 г. Ритер предоставя на люксембургците, които остават във Висбаден или се връщат тук от "евакуационния си поход" на изток или североизток, лентички с националните цветове на родината им, които те веднага закачат на реверите си в знак на освобождението си, след като са премахнали опознавателните си знаци като политически затворници в концентрационен лагер. В края на март 1945 г. старшият на лагера Николас Браун свидетелства пред Йозеф Шпек, по това време приятел на двойката Ритер, че не се е "отнасял към люксембургците като към затворници, а като към приятели и другари" и им е "помагал, доколкото е било възможно".

На Ритер е връчена грамота от Великото херцогство Люксембург за солидарността ѝ със затворниците от концентрационния лагер. Тя успява да поддържа приятелски контакти с редица от тях чрез взаимни посещения.

След като американците освобождават конфискуваната през 1945 г. гостилница три години по-късно, Ритер продължава да я управлява още десет години. Четири години и половина след смъртта на първия си съпруг, през 1958 г. тя се омъжва за Йозеф Шпек, който също умира тук през 1980 г.

Прекарва остатъка от живота си в Haus Götz на Sonnenberger Straße, протестантски старчески дом. Погребана е в Северното гробище. В градския архив на Висбаден има колекция от материали за Ритер.